В моята студена тишина, простено ми е да поплача

Спомням си, бях десетгодишна, когато за първи път започнах да осъзнавам сегашната си безгрижност. И това, че съм същински герой в детската си игра!

Беше лятото на 96-та, аз и още 10 хлапаци играем на „нашата“ улица в Стара Загора. 

Доста топла вечер, с мирис на липа и всякакви приятни бабини манджи. Бях при баба и дядо. 

Беше тъжна година, в която болестта на дядо ми само преминаваше покрай мен неосъзнато, а сега ми иска да  не е било така.

Вярно, виждах го, че ден след ден отслабва, почти не ставаше от леглото. 
Помня, само лежеше и гледаше тъжно, сякаш искаше да приключи всичко по-бързо. Викаше ме, за да ме целуне, а пък аз все бързах да излизам и да си играя.
А той само искаше да спре болката, която изпитваше постоянно.

И спря. В един момент спря...

След няколко месеца остана само баба, на която не обичах да викам „бабо“ и по-скоро се обръщах към нея с „мамо“, защото младееше. А и някак по-мило ми се струваше.

Спомените ми тогава бяха доста цветни и игриви, но и на моменти тъжни, заради непрестанните командировки на мама и тате.

Но дните ми минаваха в тичане, смях и моменти, които винаги ще си спомням. Обогатявах се по всякакъв начин. Четях книги(по летния училищен списък), цялото ми детство беше, беше страхотно.

Към края му започнах да се натъжавам, че вече съм голяма и всичко свършва в определен момент.  

Мислех си, че безгрижието е най-приятното нещо, докато можеш да си го позволиш, защото след това, когато отмине, животът става труден и грозен.Даже на моменти непоносим със своята постоянна тежест.

Сега се сетих за това време, защото срещам това безгрижие постоянно, в детските погледи наоколо.

Понякога ми се иска да съм на тяхно място, за да не мисля, за да не изпитвам тъга, за да ми по-лесно да живея. 

А защо пиша за тези неща и до къде искам да стигна?

Сега ще ви кажа…

Сънувах, сънувах вуйчо ми, беше странен сън! 

Някак усещах присъствието на вуйна ми, но не я виждах!

Той се смееше, говореше ми, беше щастлив!

Тъжно ми стана, но и някак ми олекна, защото наистина се надявам да се чувстват добре двамата, поне вече са заедно… някъде там,…горе,…или където се ходи след като…знаете. 

Когато човек умре…

Чудих се защо съм го сънувала.

По принцип не сънувам мъртви хора.

Преди 3 дни имаше рожден ден. 

Бях забравила. 

Щеше да стане на 55г.

Така започна днешният ден…

П.С. За онези, които помним и за моментите, в които се сещаме!

„Припомням си за тези хора, които бавно мълчаливо отиваха към тишината...“